5 май 1876 г. , е една от най-черните дати в българската история. Това е датата на Баташкото клане, при което османският башибозук – нередовната войска на Османската империя, избива 5000 души. Прякото командване на башибозука, извършил зверствата в Батак, е на Ахмед ага Барутанлията.
? олята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашки села (Чепино, Корово…), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.

Големият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.
След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстаниците.
Барутанлията поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагерa на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак – Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. ? азбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници – оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището. Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:
„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“ Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир – още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“

Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:

„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестате жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставлявало истинската загуба . — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестате мъченици.“

Турците са разпределили по къщите и започнали масови издевателства и убийства над хората. Момичетата и жените били брутално изнасилени, на бременните жени били разпаряни коремите. Мъжете били зверски убивани. Много жени се били укрили в къщи, заедно със своите деца, опитвайки се да се спасят, но турците ги опожарили живи в тях….

Към църквата се запътили над 2000 души за да се скрият от башибозуците. В продължение на три дни, обсадени хората вътре изживели какво ли не. Гърмежите не преставали, с което врагът се опитвал да принуди населението, укрито в църквата да се предаде. Турците пускали пълни кошери с пчели, запалена слама с газ, за да издушат хората.
Много от тях не оцелели заради недостиг на кислород. Вода нямало. Майките започнали да копаят с ръце кладенец за да стигнат до подпочвени води. Същият този кладенец, може да се види и днес. На третия ден започнало безпощадно кладе, останало в историята познато като Баташкото клане.

Стихотворението на Иван Вазов “Възпоминание за Батак” (От Батак съм чичо), увековечил в едно мъката, страданието, но и силният български дух. Стихотворението е написано по разказа на Иван Ганев, който по време на Баташкото клане е бил малко детенце и впоследствие приютен в дома на Вазов в продължение на няколко години.

Иван Вазов “Възпоминание за Батак”

(От Батак съм чичо)

От Батак съм чичо,
Знаеш ли Батак?
Там зад тези планини.
Нямам татко,майка,
ази съм сирак,
и треперям ако зима идва.
Ти Батак не си чул,аз съм от там,
помня го страшното клане,
бяхме девет братя,а останах сам
ако ти разкажа,страх ще те завземе…

Ти помниш ли Батак,
помниш ли завинаги клането страшно?
Ти помниш ли Батак,
там зад тези планини?

Като ги изклаха,чичо аз видях,
с брадва на черния дръвник.
А пък ази плачех,и ме беше страх,
само бачо Пейо с глас извика.
И издъхна бачо,а един хайдук,
баба ми под стряхата закла,
и кръвта потече из нашият капчук,
мене не заклаха,бях тогава малък.

Ти помниш ли Батак,
помниш ли завинаги клането страшно?
Ти помниш ли Батак,
там зад тези планини?

Татко ми излезе от къщата тогаз,
стиснал брадвата в ръце.
Бяха много те,гръмнаха завчас,
и куршума татко го уби.
Майка ми изскочи,откъде не знам,
тя над татко зарида.
Нея там заклаха с кървав ятаган,
затова съм чичо аз сега сираче.

Ти помниш ли Батак,
помниш ли завинаги клането страшно?
Ти помниш ли Батак,
там зад тези планини?